Имам среща с господаря си. От доста дни я очаквам с нетърпение. Телефонът ми напомня за нея три дни по-рано. Трепетни вълни преминават през тялото ми. Най-накрая имам това, което винаги съм искала. Не може да е съвпадение, че се случва точно сега. Знам, че не е. Последните три години бях фокусирана единствено върху себе си и върху това, което трябваше да създам. Отидох да живея надалеч от вкъщи. Далеч от поредния бивш. Далеч от това да се опитвам да принадлежа на някого. Това отне достатъчно от живота ми. Сега разчитам само на себе си и уменията си. Нищо повече.Нищо по-малко!
Пристигнах в града със сертификата си за завършен стаж и почти нищо друго. Имам снимка, на която стоя пред хостела. На едното ми рамо е метната раница. Ново момиче в нов град. Бях решила, че ще ми излезе късмета. Останах в хостела четири месеца. На леглата около мене спяха зле платени румънски строители, весели туристи и разни бежанци. Единствените неизменни лица бяха служителите и собственичката. Дадох си няколко дни да разгледам града и да го проуча.
След това нещата започнаха да се развиват бързо. Говорих със собственичката на хостела. Помолих я да ползвам фурните им за печене. В кухнята имаше две фурни. Получих разрешение при условие да съм приключила до 7:00 часа, когато сервираха закуска. Обикновено тя се състоеше от препечена филия и зърнена закуска. Първите няколко дни оставях хляба си на масата. До 7:30 часа се изяждаше. Служителите информираха за това собственичката, Розана, жена в средата на 30-те си години. Обикновено тя не се появяваше до към обяд. Няколко дни по-късно вече беше в кухнята в 6:30 сутринта. Искаше да пробва хляба. След няколко хапки ми...
