Приятелите и семейството на Ела я описват като интелигентна, отговорна и зряла млада жена. Тя наистина иска да им вярва и никога не дава повод някой да се съмнява в този образ – освен на себе си. Работата е там, че един отговорен и зрял човек би могъл да планира предварително, като си намери работа за лятото. Един умен човек никога не би се озовал в сегашното положение на Ела – безработна студентка в края на семестъра, с много малко пари в банковата си сметка и с лято, което наближава бързо и плашещо като приливна вълна. Тя изпитва остра нужда от средства, и то бързо.

– Ще дойдеш ли за обяд? Трябва да празнуваме! – Усмивката на Жозефин е толкова широка, че предните ѝ зъби надничат между пухкавите ѝ устни. Това е последният ден от пролетния семестър и университетът бързо се изпразва. Студентите бързат да излязат в жегата на ранното лято, с облекчение, че най-накрая са свободни. Ела не бърза да събира химикалките и листата, които са разхвърляни върху бюрото ѝ. От една страна, тя не иска нищо друго, освен да излезе на обяд с Жозефин и останалите от групата. Или на кафе. Или в кръчма. Иска да отиде с тях и да забрави за безпокойството, което се надига в нея. От друга страна, тревогата е точно това, което я спира. Тя има всички основания да се притеснява. Не може да си позволи нито едно от тези неща, дори няма пари да си плати наема.

– Не, съжалявам, и днес не мога – отговаря тя.

– Ти тия дни въобще нищо не можеш – изтъква Жозефин и прави кисела физиономия. Въпреки че очите на Жозефин се усмихват, Ела е наранена, когато чува приятелката си да недоволства. Не, тя вече не може да води светски живот, не и ако това означава да харчи пари. Как да кажеш на приятелите си подобно нещо, без да се засрамиш?

–...