Мамка му, мамка му, мамка му. Отново закъснявам. Защо това продължава да ми се случва? Сега тичам по улицата с голяма раница, която ми тежи, и две платнени чанти върху двете ми рамена. Косата ми е залепнала за лицето, а хората ме зяпат в смущаващо бавно темпо, когато профучавам покрай тях. Есен е и времето е много непредсказуемо, но точно сега можех да тичам по улицата напълно гола и пак да се потя. Поне потта ми мирише сладко. Ароматът на душ-гела и парфюма ми се разнася от мен, сякаш съм яйце, което се пържи в тиган.

Аз обаче не мириша на пържено яйце. Мириша на кокосов орех, сякаш съм се родила от ядката му. Хората постоянно ми казват, че прекалявам с парфюма си, но той ухае толкова божествено. Качвам се на влака точно преди да тръгне от перона. Задъхана съм и се потя. Проклинам се, че винаги събирам толкова тежки чанти и че никога не мога да се облека подходящо за времето, каквото и да е то. Когато слагам чантите си на горния рафт и свалям дебелия пуловер, разбирам, че на съседната седалка седи някой.

Също така осъзнавам, че сигурно съм се протегнала над него, когато сложих чантите си, и че вероятно съм му показала корема си, когато си свалих блузата. Лицето му сигурно е било точно до пъпа ми, когато съм съблякла дрехата през главата си. Или може би само до гърдите ми? Може ли този ден да стане още по-неудобен? Със зачервено лице и залепнала коса му казвам, че мястото ми е до прозореца, той ме поглежда и очите ни се срещат. Нещо в погледа му предизвиква електрически импулси в тялото ми. Той има очи, в които можеш да се изгубиш. О, Боже мой, какво клише!

Той се изправя, за да ме пусне на мястото ми, и когато сядам, се чувствам малко като в капан между прозореца и тялото му. Той е сложил ръката си на...